Цариградско шосе 9 км, 1186 София

Архитект НИКОЛА ЛАЗАРОВ

Петър Йокимов, Любинка Стоилова

През 1888 г. наскоро завършилият мъжката гимназия в Пловдив Никола Лазаров пристига в София и постъпва на работа като чертожник в “Дирекция на Обществените сгради”. Познанството с арх. Фридрих Грюнангер, Карл Хайнрих и други чуждестранни специалисти, доказали се професионално в България, утвърждава у него траен интерес към архитектурата.

През есента на 1890 г. със собствени спестявания и отпусната от Министерството на просвещението еднократна парична помощ заминава за Париж, Франция. Записва се редовен студент в Ecole speciale d’Architecture. През 1891 г. е зачислен като стипендиант в списъка на възпитаниците на цивилната листа на Княз Фердинанд I със задължение след завършването си да работи 3 години в Интенданството на Н.Ц.В. Княза.

На 10 ноември 1893 г. Никола Лазаров се дипломира с проект и самостоятелна задача за заснемане църквата на „Св. Йоан“ в Рилския манастир. Чертежите са изпълнени с цветни отмивки и допълнени от историческа справка за майстора-строител и историята на нейното изграждане. Получава награда “Гран При дьо Ром”. След завръщането си в България прави писмен доклад до Интендантството като прилага получените диплома и похвална грамота [Аврамов 1983, с. 15-16] В Списание на БИАД (1894 г.) публикува сведения за Рилския манастир, Хрельовата кула и църквата “Св. Йоан”, заедно с план, две фасади и надлъжен разрез на храма.

През 1894 г. Н. Лазаров е назначен за архитект към Дирекцията “по поддръжка и поправка на правителствените здания в Княжеството”, ръководена от Фридрих Грюнангер.

Още веднага е делегиран като помощник на швейцарския арх. Хайнрих Майер по довършването на Летния княжески дворец в Евксиноград край Варна до 1897 г. (проект на арх. Виктор Румпелмайер) [Йокимов-Стоилова, 2008, с. 76]. Участието му е предимно при обзавеждането на интериорите [Аврамов, 1983, с. 16-17]. Едновременно през 1895 г. Лазаров сътрудничи на Фр. Грюнангер, по изпълнение на проекта му за североизточното крило на Княжеския дворец в София (1893). Той рецензира декорирането на Големия салон (1895) от французина Анри Барбие (кралски художник миниатюрист в Париж), във връзка с писмото му до Фердинанд I от декември 1895, оспорващ определеното му от МОСПС заплащане [фр. ез., ЦДА, ф. 3к; Стоилова 1998].

В средата на 1897 г. създава първото частно архитектурно бюро в България, разположено на ъгъла на ул. “Търговска” и “Леге” в София. През август 1898 г. църковното настоятелство на софийския катедрален храм „Св. Крал/Св. Неделя“ възлага на частното бюро да реконструира храма. Преустройството [СпБИАД, бр. 4-6/1899, с. 110], е осъществено за три години, без да прекъсват службите в храма. Към реконструирания основен корпус на възрожденската църква по проект на руския архитект Л. О. Василиев (1882-83), Лазаров добавя от запад масивна кула камбанария. Терасата, на която остава църквата след масираните регулационни мероприятия при кметуването на Димитър Петков, е укрепена и свързана с околния площад чрез широки стълби – от запад, север и юг [Темелски, с. 55].

През 1898-1903 г., Н. Лазаров довършва строежа и обзавеждането на новата сграда за Офицерско събрание/Военен клуб в София (проект от 1895 г. на А. В. Колар, починал на 30.12.1900 г.). Той подхожда с повишено внимание, заради ясното съзнание за обществената значимост на обекта и посещението му от висшите кръгове на офицерството и Двореца.

През 1899 г. архитектът проектира и изгражда и Княжеския щал-гараж в София на ъгъла на бул. ”Фердинанд I/В. Левски” и “Княз Ал. Дондуков”. Поради техническия й характер, сградата не се отличава с изключителни архитектурни особености, но силно впечатление правят елегантно изпълнените по специален чертеж ляти чугунени врати-решетки на двора откъм бул. „Княз Ал. Дондуков” и ул. „П. Волов” (запазени до днес) [ЦДА, ф. 120, оп. 1].  Окръжният булевард по-късно е кръстен ул.“Цар Фердинанд“, т.е. не е едновременно, но няма да споря с арх.Стоилова!

Споменатите ангажименти съставляват твърде малък дял от пълния годишен обем от професионални занимания на Никола Лазаров. През 1899 г. Списанието на БИАД съобщава, че архитектът е проектирал 22 здания: 15 едноетажни с обща застроена повърхност от 1649.74 кв. м. и 7 двуетажни с обща квадратура 542.31 кв.м. [СпБИАД, 4-5/1899, с. 110] и още “три здания от 265.77 кв. м. [СпБИАД, бр. 8-.9-10/1899, с. 214]. Вложената енергия при изготвянето и реализирането на проектите се възвръща в извоюваното доверие сред разнообразни социални кръгове – чрез възлагания из цялата страна за офицерски събрания (Шумен, Сливен, Пловдив), църкви (Българево, Сейдол, Чамкория), паметници (Свищов, Русе), седалища на културни и професионални сдружения – читалищни и други клубни сгради (Казанлък, Пазарджик, Свищов, Карлово, Ловеч, Габрово), театри (София, Стара Загора, Варна), хотели, фабрики, огромен брой жилищни сгради. Натрупаният опит, разнообразни контакти и професионални успехи, наред с пионерската мисия на частно практикуващ архитект, много бързо извоюват на Никола Лазаров сериозен обществен авторитет.

Изпълнени с емоции са участията на Никола Лазаров в най-важните за страната архитектурни конкурси до Първата световна война.

Съгласно първия законопроект за разполагането на важни държавни  сгради в столицата от 1899 г., в периода на икономически подем на страната след 1900 г. се провеждат поредица конкурси и постепенно се оформя концепция за структуриране на представителния градски център. Ключов е конкурсът за устройство на площада около храм-паметника “Св. Ал. Невски” (1903), който дава тласък на ансамбловия художестевен подход при градското планиране на София развит теоретично от изтъкнатия австрийски архитект и урбанист Camillo Sitte.

Проектът на арх. Никола Лазаров с мото „А”, заслужава внимание, тъй като в него са заложени някой по-сетнешни градоустройствени развития. Както в останалите участници, Лазаров насища околните квартали с монументални обеми за държавните институции. Но именно в неговия проект площадното пространство се полага и като композиционно ядро в най-високата част на градския център, свързано по напречната ос с площада пред Народното събрание и съответно с оста на бул. Цар Освободител. Чрез ул. „Орханийска/Московска” се прави връзка с площада около паметника на Левски – съответно с Окръжния булевард „Фердинанд I” (дн. „В. Левски“), а по надлъжната ос – с ул. „Оборище“ и паралелно по ул. „Шипка” – с комплекса на Военното училище и прилежащите жилищни зони. Овалната конфигурация, създадена чрез зелени партери – наречени от автора „екседри”, в чийто геометричен център е разположен храм-паметникът, е най-близка до завършеното оформление на площада. „Имах за цел тоже от всичко, което сгрупировам на тоя площад – Музей, да изтъкна една идея, която лесно се схваща и разбира от всеки проминовающ … Тази идея е, духовното и по-късно политическото освобождение на Българский народ.” [СпБИАД, 1904; Стоилова, 24.11.2014].

В следващ вариант на същия проект, вероятно резултат от работата му по концепция за изграждане на монументална София (1907-12 г.) [ЦДА, ф. 120, оп. 1; Стоилова 1998], разположението на павилионите на бъдещия Софийски университет [Аврамов, Ив., 1983, с. 86] е твърде сходно с първопремираното предложение на французина Ж. Бреасон в международния конкурс от 1906-07 г. по което се разработва по-късно сградата на Ректората на кръстовището на бул. „Цар Освободител” с Окръжния булевард „Фердинанд I”. [Стоилова и кол., 2016, с. 51-54]. На това основание някои автори лансират твърдението, че през 1910-11 г. Лазаров е съдействал на Ж. Бреасон за проектирането на Ректората, но засега не е изяснено на какви други документални свидетелства се позовават [М. Везнева и кол. На НИПК Предложение, 1977, с. 94].

По същото време Лазаров печели трета награда в международен конкурс за Съдебна палата в тогава празния квартал срещу Офицерското събрание по бул. „Цар Освободител” (1907). След спечелената първа премия при участието в конкурса за Окръжна палата в София през 1911 г., през 1912 г. той изготвя работен проект и поемни условия, а през 1914 г. сключва договор за строеж. Реализацията (надзор на строежа – арх. Илия Попов и арх. Наум Торбов) постига мощния резултат на едно от най-забележителните до днес обществени здания в столицата, макар че стилът на късна еклектика е смятан за демоде към момента на завършването на строежа, проточил се до 1924 г.

Вече споменатата градоустройствена концепция за цялостно оформяне на столичния център се разработва усилено (1907-12 г.) около обявяването на Независимостта на България (1908) от няколко архитекти, между които е и Никола Лазаров. Освен разположението на монументални обществени сгради, подготовката за обновяване на столицата на новото царство се изразява в широко европейско разгласяване и провеждане на няколко международни архитектурни конкурса – за царски дворец, съдебна палата и народен музей-библиотека в София [Трендафилов 1914]. Между журьорите и в трите конкурса са поканени чужденци. Като участник в цялостния градоустройствен процес на столицата, Лазаров има известно предимство, което проличава още в първия [Стоилова 2009].

Конкурсът за съдебна палата (1912-14) в квартала между улиците „П. Алабин”, „Витоша”, „В. Позитано” и „Ем. Д. Лавеле” (където сградата се намира днес). От 35 участия от цяла Европа първа премия печели проектът на Лазаров в съучастие с декоратора Стефан Баджов, изпратен от Франция. Както повечето предложения, и това е в духа на l’Ecole des Beaux-Arts.

Конкурсът за Царски дворец (1914) е обявен за парцела по протежение на бул. „Цар Освободител” пред Княжеската ботаническа и зоологическа градина между бул. „Фердинанд I” и Орловия мост. Официална препоръка бъдещият комплекс да следва стила на пале Белведере във Виена [Стоилова 2009] предопределя преобладаващия характер на резултатите – класически дворцови комплекси с основен обем, разположен успоредно на булеварда, и представителни осово симетрични композиции с парк в дълбочина. Между премираните проектът на Лазаров, отново със Стефан Баджов, заслужено е отбелязан с трета премия.

В конкурса за Народен музей с библиотека на празния терен в квартала срещу Офицерското събрание (1914), обявен от Ефорията „Евлоги и Христо Георгиеви”, проектът на Лазаров е удостоен с четвърта награда – откупка [Ковачевски–Йокимов, 1978, с. 212, 215, 224].

Поради Балканските войни, журирането и на трите конкурса завършва през 1914 г. Самите проекти са показани на обществеността в грандиозна експозиция от 713 табла за Царски дворец, 392 – за Съдебна палата и 139 – за Народен музей библиотека, аранжирана в пространството на Княжеския манеж и отразена широко от пресата [Аврамов 1983, с. 38]. Последвалата световна война осуетява реализацията им. Албум с репродукции от участията си в конкурсите Никола Лазаров подарява на Княз Борис Търновски с лично посвещение като „възпитаник от цивилната листа на августейшия Му Баща” [ЦДА, ф 3к; Стоилова 1998].

Още през 1912 г. преданият стипендиант на цивилната листа на Фердинанд I изготвя творческа реплика на наскоро обявената независимост на България и триумфа на царското достойнство на владетеля в проекта си за голям летен дворец в имението Врана край София (известен още и като вила № 2).

Според някои източници, проектирането е протичало с прякото участие на Царя. Постигнат е мощен пластичен обем, който в сецесионов дух съчетава неовизантийски инвенции на средновековни църкви и жилищни кули с националромантични  реминисценции на възрожденски еркери, кьошкове, стрехи и скатни покриви.

Живописен акцент внася цилиндричният доминиращ във височина обем с параклиса на изток, с фасадна имитация на редуващи се хоризонтални пояси опус микстум, увенчан от ломбардски аркатури и полусферичен купол. В централния ризалит към парка, макар че е монохромен, се долавят паралели с жилищното крило на Рилския манастир – характерните пропорции и мазилкова декорация на двуетажния кьошк с троен арковиден завършек и мощна дървена стряха.

За обзавеждането и декоративното оформление на интериорите са привлечени едни от най-изявените съвременни артисти. Гипсовата украса е дело на австрийските декоратори Андреас и Едмунд Грайс. Стъклописите са по проект на художника Харалампи Тачев. Дърворезбените елементи и комплекти мебели са изпълнени от столарското училище в Русе по проекти на австрийския мебелист Йозеф Вондрак, носител на специални награди от изложенията в Лиеж (1905), Милано (1906), Балканската изложба в Лондон (1907). [Опис на документи за обзавеждането, 1913. ЦДА, ф. 3к, оп. 7; Стоилова 1998, с. 16; Стоилова-Щерн 2006, с. 192-193].

Строежът във Врана е завършен 1914 г. Ето как Алберт Левенсон описва Двореца и прилежащите му анекси:

„Това е монументална сграда, богато мебелирана, разполагаща с апартаменти за царското семейство, приземни салони, кабинети за работа, трапезарии, сервизни помещения. През 1923 г. този дворец е оценен на 4 100 000 лева, а мебелите, гоблените и картините-на 1 500 000 лева. Отделно са изградени помещения за прислугата и охраната, има модерно обзаведени стопански предприятия-краварница, свинеферма, обори за добитък. Имението е свързано чрез теснолинейка с гара Казичене, разположена на 3 км., където е царската спирка, то има и собствена електростанция.

Дворецът се слави с редкия си декоративен парк, създаден под ръководството на цар Фердинанд. При своите пътувания, а също и чрез други издирвания той пренася и засажда тук специално подбрани екземпляри от широколистни и иглолистни дървета, тропически насаждения (!?), редки растения, различни видове цветя. Паркът е осеян с няколко красиво изградени алпинеума, залесени (!?) с балкански, средноазиатски, африкански, южноамерикански растения, имало даже и китайски цветя. Създадени са няколко цветарника (оранжерии!), от които най-импозантния е тропическият цветарник, с непознати за нашите условия цветя и растения, сред които призово място заемала гигантската водна лилия, която растяла само по течението на река Амазонка. [Алберт Леверсон, Щрихи към портрета на Цар Борис ІІІ, книга 1, 1992 г., с. 144-145 – цитат по Дико Диков].

При една от бомбардировките през 1944 г., специално насочени срещу имението Врана запалителни бомби причиняват озгарянето на горните два етажа на сградата. Благодарение усилията на пожарни команди и лично на принц Кирил, мебелировката и картините са спасени. [Алберт Леверсон, Щрихи към портрета на Цар Борис ІІІ, книга 2, 1992 г., с. 134 – цитат по Дико Диков].

„Врана” беше любимото място на царските деца, особено поради миниатюрното влакче на релси, построено от цар Фердинанд (теснолинейката до Казичане), което той лично, а по-късно и синовете му можеха да карат из парка [Стефан Груев. Корона от тръни, 1991, с. 41]

След войните Никола Лазаров се оттегля плавно от активни проектантски занимания и се посвещава на обществени дейности. Една от каузите му е облагородяването на Чамкория (Боровец) в курорт. Той прави опит да привлече видни собственици на вили в инициативен комитет , който да пропагандира идеята и събира средства за нейната реализация. В сложните обществено-политически и икономически условия, задачата се оказва трудно осъществима, но както научаваме от спомените на финансиста Марко Рясков, арх. Н. Лазаров неотклонно работи за това през 1934-35 г.

Архитект М(Л)азаров, стар чамкориец, направи плана и се ангажира да ръководи строежа безплатно. Замисли се едновременното построяване и на една амбулатория в двора на църквата. Самоковската община отпусна за целта много хубаво обширно място. Образува се „Строителен комитет на храма „Св. Преображение Господне“ в Чамкория“, който ще се занимава и със строежа на амбулаторията. … Построи се много хубава църквица в подходящ стил, също и отделно помещение за амбулатория…. Църковното настоятелство при храма „Св. Преображение Господне“ на 14 декември 1935 година ни отправи едно много сърдечно благодарствено писмо.. “ .

Като общински съветник (1937-41) Лазаров съдейства за провеждането на Общия градоустройствен план на Голяма София от немския градостроител Адолф Мусман. При обсъждането на плана от Столичния общински съвет на 18.05.1938, той заявява:

“Изработеният от професор Мусман план е едно отлично и целесъобразно градоустройствено дело. Той е изпълнил с голямо усърдие и сполучливо задачата си. Оттук нататък, с приложението на плана, София ще стане истински благоустроен град.”

През 1938 г. посещава Щутгарт с делегация на Софийска община, където се среща с проф. Мусман. На следващата година защитава допълнената версия на плана му пред общинските съветници:

… Преди всичко се слага край на царящата досега анархия, плодът на която още задълго време ще ощетява душата не само на столичани, а и на всеки българин. Одобрявам плана в цялостта му – нашите млади архитекти и инженери тепърва ще има да проявяват своите дарования, съобразявайки се напълно с бита на българина, с нашата реалност и с нашите скромни средства.”

[Аврамов 1983, 74], с което допринася за утвърждаването му с Наредба-закон от НС [ДВ, бр. 80/12.04.1938 г., с изм. и доп. в ДВ, бр. 135/19.06.1940 г.;[Стоилова и кол. 2016, 72-74].

Архитект Никола Лазаров е един от най-крупните творци в българската архитектура от началото на ХХ в. Резултат на изключителната му работоспособност е участието му в над 20 международни и национални архитектурни конкурси (в 17 получава награди, осем от които първи и четири втори); проектира над 150 елитни къщи и доходни здания, и няколко десетки крупни обществени сгради из цяла България. Възпитаник на френската архитектурна школа от края на ХIХ в., той остава верен на френския академичен архитектурен историцизъм през целия си творчески път, независимо от опитите (в голяма степен успешни) да улови духа на сецесиона. Изключително изящен във формата и композицията на обемите, съвършен майстор на детайла, Никола Лазаров е един от най-лесно идентифицируемите български архитекти.